Прочетен: 3027 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 05.09.2010 14:46
2
Изумрудено сърце
Тъмната гора на Гуан спеше. Тишината се бе разпростряла около дърветата, бе ги прегърнала силно и сега всичко бе готово за нощта. Искрящи звезди, приличащи на диаманти, се показаха срамежливо, а луната хвърляше сребърната си светлина.
Сенчестите досега дървета бяха огрени и изглеждаха сякаш обгърнати от огън, пламтящи в сребърни огнени езици. Силата, която въздухът бе събирал през деня, сега се освобождаваше и се пръскаше, създавайки голям енергиен балон, които държеше всичко под напрежение. Чувството, че нещо предстоеше да се случи, потайно се прокрадваше в самотната нощ.
Една фигура се появи в гората, придвижвайки се бавно, и застана на малка полянка, скрита в дърветата. Елфът Молрон отново наблюдаваше звездното небе и се чудеше дали има по-красиво място от гората на Гуан. Той беше висок и със сравнително слабо телосложение, но неговата сила му бе дарена от самата Валкнут и бе скрита дълбоко с магия. Чертите му бяха нежни, ясни и красиви. Той имаше дълга, черна като оникс коса и светли очи, които искряха като изумруди. Молрон не носеше оръжие със себе си, защото цялата гора бе за него съюзник и приятел, а не враг. Боравейки с древно вълшебство, елфът не контролираше създанията и растенията, а измолваше от тях помощ и сътрудничество. Неговият съюз с гората на Гуан бе свещен и вечен. Той обичаше тази прекрасна местност по-силно, отколкото някога бе обичал Лейрия – неговата прекрасна любима с рози по устните, злато в косите и небеса в очите. Но тя отдавна не бе с него; нейното лице отдавна той виждаше само в спомените си.
Молрон се бе отделил от останалия свят преди много време, отвратен и ужасен от Десетгодишната война. Той не искаше, а и не можеше да си представи как създания с разум могат да извършат подобни злокобни деяния; деяния на мъст, убийство, омраза и зло. Молрон не вярваше в подобна простащина, подхранвана от гордост и наивност, каквато бе войната.
Той вдиша нощната прохлада, издигаща се от дърветата, и въздъхна. Намираше се на най-високия от няколкото хълма, обрасли изцяло с растителност – храсти, пълзящи растения и дървета. Оттук той наблюдаваше гората и говореше с животните или с дърветата долу.
Малките горски духове изневиделица излязоха и засветиха в нощта като безброй бледозеленикави светулки. Те осветяваха пространството, грижеха се за Аторите и представляваха духовната сила на гората. Днес се появяваха прекалено рано, сякаш нещо ги безпокоеше. Тях никога нищо не ги безпокоеше, защото винаги бяха в унисон с Валкнут и нейните планове. Те знаеха всичко в точния момент и не питаха за нищо друго. Не разговаряха с никого и само цвърчаха и тропаха като тресяха лекичко главите си.
Молрон се огледа. Аторите тръгнаха на поход. Те се събуждаха, когато си пожелаеха, но най-често през нощта. Подвижни духове с растително тяло – това бяха те или по-просто – ходещи дървета. Те също бяха пазители на гората.
Нощното спокойствие постепенно се изплъзваше между пръстите на елфа, отброявайки нов отминал ден в небитието. Сенките се сгъстиха, както винаги се случваше преди изгрев, а малките духчета изчезнаха така изненадващо и без предупреждение, както се бяха появили преди часове. Аторите отдавна не сновяха с големите си мъхести крака по горския под. Мракът се готвеше за последните си мигове и, сгушен в топлите прегръдки на дърветата, не желаеше да настъпва денят. Някъде далеч зад елфа се появиха първите знаци, че желанието няма да се сбъдне. Кървавият слънчев диск се появи на хоризонта с мълчаливо упорство и развя байрака на меката алена светлина, възвестявайки новия ден.
Молрон знаеше. Той осъзнаваше с цялото си тяло, че две горящи от лудост очи не спираха да го наблюдават. Нейде отвъд дърветата, нейде в последните абаносови сенки... Зениците се разшириха, безумството преля като буйна река и заля всичко. Елфът усещаше целия този поток от магия като огромна жива рана в гората. Там духовете ги нямаше, а животните отсъстваха. Знаеше точно кога ще настъпи моментът.
Чу се див рев, звярът изхвръкна от своето скривалище и атакува с бясна скорост.
- Феен! – извика елфът, очаквайки създанието да се строполи на земята без стон.
Гняв, горящ в очите, задвижваше крайниците на чудовището. Молрон се отдръпна настрани, но успя да проникне за миг в съзнанието на своя противник. Там се стелеше потайна сребриста мъгла, ала магията на Валкнут бе прекалено осезаема, за да е фалшива. Звярът приличаше на някакъв вълк, но главата му бе по-голяма и имаше смолисто черни пернати крила, които сега стояха прибрани. Чудовището бе отворило широко своята уста и надаваше странен рев – агония или омраза, или просто безумие. Зъбите му бяха тъпи и широки като на растителноядно. Молрон позна създанието веднага, макар да бе чел за него преди много години, когато бе млад.
Нукнут... Пазител на Сивите порти, преграждащи пътя от Зортог към Брайтнокс. Зортог за елфите означаваше Бездната на заглъхващите сълзи.
Какво ли правеше създание като Нукнут в този свят? Нещо не беше наред. Молрон знаеше, че единственият начин да достигне до тайното съобщение, вплетено в магическите нишки на тялото на Нукнут, е да убие звяра и да изтръгне сърцето му. Елфът се изправи и застана с лице към създанието. То цялото трепереше, превило агонизиращото си тяло. Какво ли му причиняваше такава болка? Нукнут се изправи рязко и атакува с пълна скорост, цепейки с тялото си утринния въздух.
„По-близо... по-близо...”
- Ейлиз игнисдум! – извика елфът, призовавайки най-силната магия, която изникна в ума му.
От ръцете му се появиха пламъци, обгърнаха целите му длани и прераснаха напред, постепенно образувайки острие. Звярът се хвърли към елфа с един мощен скок и гърдите му посрещнаха огнения меч. Мощен рев разтърси цялата гора, докато последните сили напускаха тялото на Пазителя на Сивите порти.
Острието изчезна и увисналото във въздуха създание се строполи на земята. Елфът прошепна магия и плътта на звяра се отвори, създавайки достатъчно пространство за сърцето му да премине. Отвътре бликна зелена светлина и освети нападалите листа по пода на гората. С растящо учудване, Молрон помръдна ръката си. Това движение създаде магическо дръпване, което изтръгна един огромен красив изумруд с нешлифовани краища, от който капеха огненочервени капки кръв. Изумрудът светеше в прекрасна светлина, която идваше от вътрешността му. Там вътре искреше една малка частица живот, която не преставаше да хвърля блясък навсякъде. Цялото лице на елфа се освети от прекрасното сияние, а зората не можа да надвие зеленикавата светлина.
Молрон усети как ръката му трепери, но не знаеше причината.
Валкнут го даряваше с някаква вест, защото Нукнут бе носител на съобщения, който пътуваше между световете, за да възвестява важните новини. Какво ли се случваше отвъд дверите на Брайтнокс?
Скоро щеше да разбере.
Докосна изумруда с голата си ръка и почувства ужасната му студенина. Цялата повърхност бе като лед от върховете на планините в Нифелхайм. Докато размишляваше върху случилото се, елфът не забеляза, че студенината започна да изчезва и постепенно скъпоценният камък се нагря. Скоро почувства промените и наблюдаваше без да премигва как тази топлина прерасна в ужасна пареща горещина, а вътрешната светлина на изумруда се усили и погълна цялото му лице. Молрон не виждаше нищо освен силния блясък, не чуваше гората и изгуби връзката си с нея. Нещо сякаш избухна, но далеч, далеч от него, на километри разстояние, в друг свят дори. Сиянието угасна в тъма, камъкът изчезна от ръцете му, а краката му не чувстваха твърдата почва. Настана мрак. Никакво движение, никакъв звук не се усещаше във въздуха.
Молрон веднага разбра, че се намира в друго измерение на Вселената. Самото му тяло най-вероятно все още беше в гората на Гуан, но духът на елфа бе отнесен на непознато място. Ставаше нещо изключително странно.
Изведнъж една блестяща звезда проряза тъмнината с лъчите си. Светлината прерасна в образ, разпростря се пред очите на Молрон и разкъса цялата тъмнина. Застанал в цялата си прелест, пред елфа стоеше Брайтнокс, нарисуван върху най-майсторски изработената карта, която Молрон някога бе виждал. На големия полуостров, където се намираше неговата родина – Алвенхайм, се разполагаше малка червена точка върху огромна гориста местност, покриваща голяма част от площта на кралството на елфите. Това бяха Изумрудените гори – най-потайните в света. Сред тях се намираше и гората на Гуан. Всъщност Молрон предположи, че тази червена точка представлява самия него, защото според неговите пресмятания той се намираше приблизително на това място. Линии започнаха да се раждат сякаш от нищото, оцветени в кървави краски. Те преминаха огромно разстояние, прекосявайки Алвенхайм, отвъд границата с Муспелхайм, през цялата земя на гигантите, достигайки в крайна сметка до друга червена точка в Митгард, над която бяха изписани четири руни, означаващи: „село Руун”, които после се промениха на „Балдер”. Преди да успее да осмисли видяното, Молрон почувства студенина в тялото си, светлината и картата изчезнаха, а той бе погълнат от тъмата и изгуби съзнание.
* * *
Събуди се изтръпнал и замаян. Имаше ужасно главоболие, но спомените му бяха наред. Беше изминал един цял ден, защото слънцето отдавна вече се криеше зад далечния западен хоризонт над морето от дървета. Горските духове бяха наизлезли и се бяха събрали около него. Сега те поклащаха безформените си глави в такт и дрънкаха безспирно. Около Молрон се образуваше кръг от празно пространство Когато стана и се раздвижи, всички духове тръгнаха на север в редица по един. Те сякаш го викаха да ги последва. Елфът нямаше какво да обмисля. В съзнанието му съществуваше само гола решителност, силно и сигурно желание да изпълни задачата, която му бе възложена. Трябваше да занесе този изумруд в селото Руун и да го даде на Балдер. Нямаше багаж освен инкрустираната си със сребро дъбова пръчка. Тя му служеше за опора и му помагаше при всякакви ситуации. Произнесе няколко магически думи и пръчката му долетя при него. Нямаше време за губене. Духовете на гората щяха да го изпроводят до края на Алвенхайм (или по-скоро до края на гората на Гуан, която беше и граница с Муспелхайм), а след това щеше да се оправя сам. Огледа се за изумруда и когато го намери, осъзна, че камъкът бе спрял да блести. В тъмната му сърцевина обаче все още блещукаше слабо сияние, подобно на студения блясък от светулка. Елфът стисна здраво в ръце изумруда и след това го прибра на сигурно място. От най-голямо значение бе да пази сърцето на Нукнут, за да изпълни мисията си.
Изоставяйки всичко зад себе си – своята обичана гора, своята родина, Молрон се запъти към непознатото, но сърцето му се разкъсваше, защото надеждата да се завърне бе малка. Всичко с времето си, каза си елфът. Който се бори с времето, става негова жертва.
Молрон вдиша приятния вечерен въздух и продължи напред със смела и бодра крачка. Пътят му бе осветен от безбройните горски духове с малките им фосфоресциращи телца. Дърветата отзад прошумоляха, а Аторите запяха своите тихи песни, възхваляващи Великата Създателка Валкнут и припомнящи си Древните дни.
Елфът потегли.
2 глави от 29...12.09.2011 18:43
