5

Морето на изгубените

 надежди

 

 

 

    Небето искреше и далеч по хоризонта се разливаше една красива багра, която оцветяваше всичко, заливаше облаците и докосваше с нежност върховете на къщите. Големият хълм се озари с блясък, а далечните низини все още спяха под одеяло от тишина. Мракът, досега владеел тези земи и разпростирал своята желязна десница, бягаше без ред и отстъпваше в паника, пронизан от светлинните мечове на слънцето.

    Утрото проби нощната тишина и с мощен рев за нов живот оплиска всичко със своята радост. Оранжево-жълтите петна по хоризонта скоро се смениха с алени и кървави, които се хвърлиха в офанзива и атакуваха насрещните облаци. Превзеха ги без милост и със силата на своята красота развяха флага на победата и възтържествуваха, а с тях триумфално се появи новият ден.

    Селцето, носещо името Руун, вече не спеше, а кипеше от работа.

-         Добро утро, Балдер! – поздравяваха всички, когато минаваха покрай скромната къщурка на стареца-магьосник.

-         Добро да е, добро да е! – винаги отвръщаше Балдер, но не и днес.

    Днес беше различно, защото  никой не съзря стареца отвън, чуваха се само приглушени шумове някъде вътре, зад стените от кал и сплетени пръчки.

     Балдер всъщност седеше от другата страна на своята къща и се взираше далече на юг. Там бе неговата цел. Молрон стоеше вътре и изричаше древни магии, създадени от елфите в опит да облекчат болката по родината. Тези заклинания, известни на всекиго от благородната раса, се наричаха Еолви херем велмел (“Ветрове на мълчанието”). Те имаха съвсем незадоволително действие, ала поне предпазваха от изпадане в пълна депресия, при която Молрон не само нямаше да има желание да диша, ала нямаше и да може да се движи заради агонията в сърцето си.

    Балдер бе излязъл с умисъл – искаше да изгради план за пътуването им, което нямаше да е от най-леките. Предстоеше им дълго ходене през Котловината на сърцето, след това през ограждащите я гори и накрая далечната цел – първото пристанище, където щяха да спрат. Макар времената да бяха от най-спокойните, все още имаше какво да се обърка и все още съществуваха достатъчно зли същества из гората, че да ги схрускат за обяд.

    Старецът отиде отпред и за миг се спря, за да се полюбува на далечната прелестна гледка. От изток гората започна да искри и се запали със слънчева светлина, когато Тианада я докосна с ласка. Ниските заоблени върхове в началото на Рейла приличаха на златни. Те бяха покрити с растителност и приличаха на красиви мъхести шапки. Далече зад тях се редяха други, по-високи и по-мощни върхове. Някои от тях бяха назъбени като устата на дивите горски хищници, а други ги покриваше сняг, но те бяха прекалено отдалечени. Вероятно се намираха в Муспелхайм.

    Докато чакаше, Балдер не усети, че зад него се е появил Молрон. Елфът пристъпи напред, поглеждайки красивите багри на новия ден. Той вдиша въздуха и сладостно примигна, а сутрешният хлад докосна свенливо бузите му, щипейки и милвайки ги. Красотата на живота, така силно обхванала това място, порази елфа, макар да бледнееше пред Алвенхайм. Докато гледаше Балдер пред себе си, замислен и заслушан в птичите утринни песни, елфът си припомни миналата нощ. Старецът му бе обяснил подробно накъде се запътват – остров Сааб, дом на единствения му син. Молрон разбираше объркването, настъпило в душата на неговия другар по неволя. Преди десетилетия и той бе имал любима, прекрасно дете, но те бяха отплавали далеч в Свещените земи, търсейки нещо, което той отдавна бе превъзмогнал и забравил. Дори и сега не искаше да си го припомня. Митът за Рагнарокс, Сейларам Залдакия – Великата история...

    Тази верига от мисли го доведе до логичното заключение – домът му липсваше повече, отколкото бе предполагал преди да прекрачи границата с Муспелхайм преди седмици. И сега той си спомни за тези диви пространства, населявани от прелестни горски създания и духове. Лунните изгреви, слънчевите залези и небесния купол над него – перфектният живот за един елф. Съвършен живот, притеснен и променен от неочаквано посещение. Ала Молрон знаеше, че пред него стои нещо много по-важно и съществено. Не можеше да се върне в своя удобен дом на съзерцание и пищност, докато мисията не бе завършена. И все пак се чувстваше различно – светът тук не се откриваше пред него и не отваряше топлите си прегръдки за умореното му тяло. Нищо не го свързваше с тази земя, пропита с чужда кръв и орана от чуждо рало. Дори напротив – всичко го отблъскваше и той се чувстваше ужасно сам, ужасно безпътен. „Валкнут ще ме напътства” помисли си и се помоли да е истина.

    Балдер забеляза елфа и двамата си размениха поздрави. Сетне – мълчание. Имаха нужда от психическа подготовка за това пътуване. Молрон трябваше да концентрира и пести силите си, а Балдер бе претоварен от спомени и мисли, възродени от пепелищата на миналото. Старецът не можеше да спре да се скита из онази странна земя, покрита с рани от войната, срещнала своята гибел преди повече от двадесет години. Тази земя и тази история бяха мъртви за него вече толкова дълго. Защо сега трябваше  отново да се възраждат? И какво щеше да каже на онова прекрасно момиче – вече пораснала и мъдра жена? Как да й обясни безотговорността си, когато вече е беловлас старец? Не искаше да размишлява за това и се опита да започне разговор.

-         Мисля, че няма да е зле, ако скоро тръгнем.

-         Наложително е час по-скоро да потеглим – съгласи се Молрон.

-         Да… Трябва да вървим поне ден-два, затова приготвих две кожени торби с храна и запаси от вода. Ще преминем през Котловината и после през гористите местности. Може да попаднем на разбойници и поради тази причина си взимам меч. Няма да е от голяма полза на старец като мен, но за всеки случай. Проблемът е друг. Стигнем ли живи и здрави до пристанището, ще трябва да пътуваме и по море. Ще се наложи да наемем здрав кораб, което ще струва пари. Тези води ненапразно са наречени Морето на изгубените надежди и не един или два кораба са потъвали там. Сега е спокойният сезон и морето мирува, но нищо не е сигурно. Пътуването по суша ще е лесно – имаме си крака, които да ни носят в добро и зло, но откъде ще вземем толкова пари, за да наемем кораб?

-         Не се безпокой, аз имам злато – заяви спокойно елфът.

-         Да, но къде е? – попита настойчиво Балдер, след като Молрон остана безмълвен и неподвижен.

   Елфът затвори очи, прошепна заклинание и вдигна ръката си с дланта нагоре. Светлина блесна от пръстите му и китката му започна да трепери ужасно силно. Молрон сграбчи невидим предмет и лъчи блясък се изляха във всички посоки. Скоро всичко утихна и в дланта си елфът държеше късче злато.

-         Не знаех, че може да се произвежда злато от въздух! – удиви се Балдер.

-         Не го създадох, а го призовах. Имах запаси за черни дни в дома си – гората на Гуан. Създадох Разтегателно заклинание и слава богу добавих достатъчно енергия за прехвърлянето на материята. Но нямаме време за обяснения сега. Да потегляме! Това злато ще ни заведе до Свартхайм и обратно, така че нямай грижи – ще успеем!

    Двамата отидоха обратно в къщата, взеха всичкия багаж, приготвен през нощта от Балдер. Носеха със себе си само един меч, по една здрава тояга за подкрепа и по една пълна торба. Отново застанаха в двора, старецът се огледа и проговори:

-         Мисля, че е време. Сигурен ли си, че си готов?

-         Естествено. Не мога да превъзмогна тъгата, ала краката ми вярно ще ме водят напред, дордето имам сила във вените си. – Той каза това уверено, но Балдер не знаеше дали нещата наистина стоят така, или елфът просто го успокоява.

-         Надявам се. Добре тогава – да вървим.

    Молрон и Балдер погледнаха простиращия се надолу стръмен път и започнаха да крачат. Зад тях закъснял петел изкукурига с дрезгав глас, а далече пред тях, на югозапад шумяха дърветата, притеснявани от лек планински вятър.

 

*          *          *

 

    Морето се къдреше спокойно, разлюляно от сутрешния прохладен бриз, който прегръщаше околните къщи и ги завиваше в пелена от хладнина и удоволствие. Слънцето, разбрало за напиращия нов ден, се показваше срамежливо от хоризонта, къпещо златистата вода в слънчева светлина. Далече, далече на юг, където течната синева бе погълнала земята, се забелязваха самотни, люшкащи се лодки, чиито платна бяха опънати като кожата на барабан. Прашната светлина обви крайморското градче в своите нишки от злато. Всяко дръвче, всяка калена къща и всеки незнаен пътник, разхождащ се тихо из смълчания град, бяха лумнали в слънчеви пламъци.

    Маркус, мъж едър и към четиридесетте, стоеше в близост до своя малък транспортен кораб „Фикус” и тихо подсвиркваше. Слънцето топлеше косматите му крака, непокрити от тънката препаска, която използваше за панталон. Бяла кърпа стоеше върху оплешивялата му глава, чието теме лъщеше като полиран щит от мините на джуджетата. Мореплавателят бе вперил поглед в слънцето и му се радваше, докато още можеше да гледа право в него.

    Днес сигурно нямаше да има много клиенти. Дните бяха горещи и малцина биха желали да пътуват с малка лодка като неговата. Големите товарни кораби на богатите аристократи и търговци бяха образували монопол, чиито железни окови притискаха дребните занаятчии и моряци из тези води. Маркус пое от морския бриз и след това отпусна диафрагмата си, изпускайки целия въздух навън.

    „Денят ще е горещ!” – помисли си той. Морякът се приведе малко надолу и топна краката си в студената вода, която ги пое и погъделичка.

    Мъжът стана и обърна глава назад към пристанищното градче Ньом. Той се намираше на малкия кей, а на няколко дузини разкрача от него се простираше западният квартал, където живееха по-бедните търговци и мореплаватели. Този факт се забелязваше моментално при вида на схлупените къщи, построени от кал, сплетени пръчки за опора и тук-таме по някой тухлен зид. Покривите бяха сламени или на места дървени, покрити от напукани керемиди с ръждив цвят. Подове бяха помазани с волски или конски тор, а прозорците (ако въобще ги имаше) представляваха правоъгълни дупки. Тук, както всъщност бе из целия град, постройките се бяха насъбрали една до друга, почти прегърнати и докосващи се. Уличките бяха по-скоро миниатюрни проходи, а по калта течеше мръсотия от външната канализация, изливаща се в морето.

    Маркус се усмихна горчиво, когато погледът му се насочи по посока изток към центъра на града. Там се белееха измазаните с хоросан здрави тухлени постройки с блестящи покриви на утринното слънце. По белите стени около прозорците имаше чорбаджийски украси от разнообразни цветове във формата на лозови клонки, листа или просто завъртащи се линии. Там, на изток, къщите също бяха сблъскани плътно една до друга. Ниска стена обхващаше централните части на града. Тя бе построена за укрепването на пристанището по време на Десетгодишната война, ала строежът й бе бил припрян, неточен и некачествен. Освен това извън нея оставаше почти половината от Ньом. Виждаше се и единствената истински укрепена част – донжонът Арчиболд, както бе наречен от местните. Там по време на опасност трябваше да се побере цялото население и да отбранява града, ала ниската дебела кула едва ли би поела в търбуха си повече от четвърт от всички обитатели на Ньом.

    Маркус въздъхна, когато се замисли, че дори и тези къщи бяха посредствени колиби в сравнение с палатите на джуджетата на югоизток и прекрасните мраморни дворци на царете в Талем и Тургард. Безбройните паметници, за които бе чувал Маркус, бяха светини за Митгард, но всички се намираха в двете големи равнини. Тук, край морето, всичко бе ново и нищо велико, нищо съществено не се случваше. „Нали бизнесът върви, това е достатъчно!” – успокои се морякът. Той никога не бе ходил до Талем, никога не бе виждал Великата стена – непревземаемия град.

    Бяха се минали няколко часа, които се сториха като векове на моряка. Той стоеше до своята лодка, облегнал гръб на някакви дървени бурета, които скоро щяха да бъдат натоварени на един голям транспортен кораб с дузина платна. Морякът дишаше бавно кънтящия утринен въздух и чакаше клиенти. Няколко пъти се топна във водата, за да се поразхлади, защото слънцето вече печеше безмилостно въпреки ранния час. Накрая му омръзна, погледна към своята къща, която се намираше изключително близо до кея, и въздъхна тежко. Жена му сигурно още спеше, а до нея вероятно бе легнало новороденото им трето дете. Първите две, които бяха близнаци, вече навършиха 15 години. След тях се бяха родили две други, загинали от болести.

    „Най-добре ще бъде да отида да ги видя какво правят” – помисли си той и се изправи, отмествайки тялото си от буретата. Един младолик матрос с кърпа на главата и лице, по което още се виждаше младежки мъх, затъркаля първото буре към чакащия кораб. Слънцето вече се беше качило високо в небето, когато Маркус се упъти към своята схлупена къщурка.

 

*          *          *

 

    След няколко часа Маркус отвори вратата на калената си къща, за да провери какво става с лодката му.  Там той забеляза две фигури, които очевидно бяха чужденци. Единият беше елф, а другият – човек с голяма бяла брада. Това бяха Молрон и Балдер. Те, изминали разстоянието от селото Руун до морето за общо един ден и няколко часа, вече се намираха в пристанищния град Ньом – най-западния от всичките пет пристанища по тясното южно крайбрежие на Митгард. Сега търсеха кораб и се бяха спрели до тази лодка, оглеждайки я с интерес. Никъде нямаше моряци, защото слънцето вече печеше безмилостно.

    Маркус се приближи и погледна недоверчиво към двамата. Те също го погледнаха и в очите им се изписа облекчение.

-         Извинете, познавате ли някого, който би могъл да ни закара до остров Сааб? – попита старецът.

-         Зависи – отвърна Маркус и помръдна леко глава, за да погледне по-добре елфа. Молрон не изглеждаше добре. Държеше се здраво за тоягата си и лицето му не издаваше нищо от вътрешната буря от мъка, ала начинът, по който погледна моряка и чудатият блясък в очите му бяха достатъчни за Маркус да разбере, че елфът скоро е напуснал Свещените си земи и още усеща разкъсващата носталгия по тях. – Приятелят Ви явно наскоро е напуснал Свещените земи. Вероятно бързате.

-         Да, така е! Но вие не уточнихте от какво зависи.

-         От заплащането, естествено. Колко ще заплатите за това пътуване из Морето на изгубените надежди.

-         Имаме злато, но вие колко искате – заяви Балдер. Той знаеше, че да каже, че нямат представа колко се взима за едно такова пътуване, би го издало. Въпреки това не предполагаше какво ще направи неговият елфически приятел. 

    Молрон бръкна в торбата си, извади цялото парче злато, което струваше две дузини пътувания до Сааб и го подхвърли на Маркус. Морякът го сграбчи, ахна и опули очи. Балдер направи почти същото, но когато погледна към Молрон разбра, че елфът се чувства ужасно и всякакво пазарене за цена би било обида към скръбта му по Алвенхайм. Те трябваше да изпълнят мисията си възможно най-бързо и Молрон съвсем лаконично припомни това на Балдер.

-         Ще стигне ли? – попита иронично елфът и дори успя да докара добродушна усмивка.

-         А... – изрече Маркус. Тази бучка злато го изуми до неузнаваемост. Може би все пак скоро щеше да посети Талем. Морякът в този момент едва ли можеше да си представи, че това пътуване би се оказало доста неизгодно за него. Всъщност дори самата Валкнут да бе слязла от небесата по златна стълбичка и да му бе съобщила, че никога няма да види столицата, Маркус щеше да й се изсмее, да грабне греблата и да свърши работата си. – Добре, това според мен… би трябвало да стигне! Изчакайте ме тук, връщам се след няколко минути.

    Той им обърна гръб и се затича към къщата си.

    Молрон и старецът кимнаха с глава и останаха да чакат. Балдер не каза нищо за щедростта на елфа, а само въздъхна тежко. Те бяха пътували ден и половина през уморителни гъсталаци, пресякоха Прохладен извор и още една река, която хората в котловината наричаха Сестрица (защото минаваше толкова близо до Прохладен извор без да се влее в нея), достигайки в крайна сметка дотук. Всъщност пътуването бе сравнително безопасно, отчасти благодарение на добрите навигаторски умения на Балдер, който със завидна сигурност и лекота заобикаляше потенциално опасните места и вървеше само по правилните пътечки. За щастие не срещнаха нито разбойници, нито войници или стражи на граф Дармтор, но докато времето минаваше, Балдер виждаше как очите на елфа потъмняват и губят своя блясък, който старецът бе считал за нетленен.

    Маркус изтича весело от своята къща, радвайки се на днешния ден, защото имаше клиенти, от които щеше да вземе немалката сума от... Всъщност си нямаше идея колко много пари има в джоба си, но думата “много” напълно го задоволяваше. Той, усмихнат до уши, разцелувал съпругата си и погалил децата по главите, опъна платната, хвана се на греблата и отвърза своята голяма лодка от пристанището.

-         Потегляме! – заяви тържествено той, а двамата му пътници се качиха вътре и седнаха на една от дървените пейки.

-         Колко време ще пътуваме според Вас? – попита Балдер.

-         Казвам се Маркус. Наричайте ме така. А разстоянието през Морето на изгубените надежди до остров Сааб преди няколко седмици го минах за 4 часа, но всичко зависи от вятъра. Най-много 5-6 часа според мен.

-         Добре, не е много – каза спокойно старецът.

    След краткия разговор лодката потегли, бутана от силния вятър. Положението не се промени за около час. Мълчанието бе заковано здраво от тревогата на елфа и на Балдер, а Маркус не смееше да наруши този обръч от мисли, който двамата му клиенти мълчаливо образуваха около себе си. Морякът подсвиркваше някаква стара мелодия и потупваше от време на време джоба си, където се мъдреше къс злато. Небето ставаше все по-ярко и синьото се превръщаше дори в бяло. Слънцето жареше и като с огнени стрели забиваше своята топлина в телата на пътуващите. Един от последните горещи дни на отиващото си лято... Морето блещукаше пред тях – необятно, постоянно и красиво, развълнувано от вятъра. Маркус се взираше в него и се унасяше в мисли. Чудеше се какви ли са тези хора и какво ли търсят на остров Сааб. 

    Балдер беше застанал до елфа и наблюдаваше морето напред. Молрон имаше спокойно изражение, но все още се чувстваше ужасно. Двамата се взираха във вълните и също си мислеха за какво ли не. Но основното и неизменното, което дращеше по стените на черепите им беше тайната, която пренасяха. Тази древна и същевременно нова сила всяваше страх в душите им. Тяхното незнание ги глождеше и те тръпнеха в очакване да разберат каква бе предначертаната съдба за Деветте свята. И по-важното – каква беше тяхната задача?

    Тези мисли изникваха в уморените мозъци на двамата пътници, докато наблюдаваха полусъзнателно красотата на деня. Лодката продължаваше все така бързо да цепи вълните и да ги води все по-близо до истината. Маркус не можа да се сдържи и попита:

-         Искате ли да ви попея, господа? Виждам, че сте омърлушени, но моряшките песни, повярвайте ми, винаги помагат. Освен това ще разведрят и уважаемият господин елф, който очевидно тъгува по родината.

-         Не зная, Маркус – смръщи се Балдер, но след това раздразнено добави, – О, велика Валкнут, какво ли се инатя? Запей! Нека починем малко от трудния път. – Старецът погледна към своя елфически приятел и видя одобрение в очите му.

    Морякът кипеше от енергия и имаше защо. В главата му се въртяха само прекрасни и радостни мисли. Буцата злато тежеше в джоба на старите му, протрити панталони, а сърцето му пееше още преди устата му да се е отворила.

-         Ха така, скъпи господа! Това се иска! Човек не трябва да се грижи толкова за света, защото не може да го промени с грижи, а с твърда ръка, нали ме разбирате? Баба ми казваше: „Няма дим без огън”, скъпи ми господа. За всичко си има причина, така да знаете от мене. А пък аз ще запея стара песен. Първо мислех да е моряшка, ала са глупави, драги ми господа. Жени и пиво – само за това се разправя! Тая песен е като пролетен бриз и много я обичах, когато бях малък и тичах бос по полята, защото майка ми ми я пееше преди да заспя. Радва се душата ми, господа...

-         Маркус, - прекъсна го умолително Балдер – Просто запей!

-         Да, да, разбира се!

    И лодкарят опъна здравите си ръце, мишниците му се напрегнаха и той сякаш започна по-мощно да гребе, докато от устата му се изливаше приятна мелодия. Бавна и спокойна, тя приличаше на приспивна песен, а думите летяха като глухарчета на вятъра. Плътен и лек, гласът на Маркус не подхождаше на грубия вид на моряка, а лиричният текст изуми Балдер и Молрон. Песента наистина им достави голямо удоволствие.

 

Рой звезди над тебе блестят

и тихо щурци пригласят.

Морските вълни пак звънтят

и във сън лек те понасят.

 

Вън е нощ, студена и зла,

ала ти сънувай сладко

как над градчета и села

искрят небесата гладки.

 

Със кораб от вълшебен прах

Над тях ти умело плаваш.

Ето, само с един замах

и капитана ти ставаш.

 

Чуй призива на бриза морски,

 вика на чайките белоснежни.

Недей слуша думите хорски

и не бой се от бури метежни.

 

Завинаги ще съм до тебе

и ще те гледам с любов,

гдето сърце ти поеме,

следвайки прилива нов.

 

Спи, слънце мое, и помечтай

за светове вълшебно чудати.

Тайните безстрашно разгадай

и следвай сърцето си крилато.

 

-         А? Какво ще кажете, господа? Може ли да пее Маркус или не може? – засмя се накрая той.

 

*          *          *

 

    Беше съвсем по-късно, но слънцето още печеше неуморно.

-         Кога ще пристигнем? – попита Балдер. Молрон, все така навел глава към вълните, през които пореше лодката, изглеждаше като каменна статуя на някой древен елф, загубил своята магическа виталност.

-         Подир още около час сме там. След малко сигурно ще видите скалите на острова – съобщи им Маркус и с притеснение погледна елфа. Молрон изглеждаше все така блед.

    Балдер стоеше и гледаше спокойно пред себе си, мислейки как ли изглежда неговият син, когото не беше виждал никога през живота си. В този момент изневиделица се появиха високите скали на Сааб.

-         Ето, казах ви! – зарадва се Маркус. – Северните брегове на Сааб са високи и стръмни, затова ще ви оставя на северозападния бряг.

    Старецът не каза нищо, а само се усмихна леко.

-         Спокойно, скъпи ми господа, вече сме близо – пак заприказва морякът. – Съвсем скоро ще стъпите на острова.

    „Какъв добър човек, макар да фамилиарничи” помисли си Балдер с лека усмивка.

    Те продължиха напред, загледани в острова. Подир няколко минути сякаш от самата морска пяна пред тях се появи малка лодка, в която се забелязваха очертанията на човешка фигура. Балдер едва сега забеляза струята пушек, която се издигаше някъде от острова. Фигурата ги забеляза и рязко се изправи.